100 години от жестокия и несправедлив Ньойски договор

БЪЛГАРИ, ПОМНЕТЕ НЬОЙ!

(По спомени на прокудените от родното гнездо)

Атанас Д. Атанасов –

наследник на бежанци от Цариброд

На 1 октомври 1915 г. България влезе в Първата световна война. В Манифеста за обявяване на война на Сърбия се призоваваше Българската армия да освободи измъчените си братя от сръбско иго като редом със съюзническите войски срази вероломния враг. „Нашето дело е право и свято!”.

На 2 октомври Британската империя обяви война на България, на 3-ти това прави и Франция; руският император Николай II издаде Манифест срещу „изменниците на славянството”. От всички воюващи страни само България води справедлива освободителна война, за да събере всички българи под „родната стряха”, воюва на българските земи; всички останали водят империалистическа война на чужди земи и територии.

Въпреки героизма на българските армии, въпреки легендарният подвиг на славната конница на генерал Иван Колев в Добруджа; въпреки стоицизма на българските войници на Каймакчалан; въпреки Дойранската епопея, където 9-та Плевенска дивизия на ген. Владимир Вазов с 35-хилядна българска войска устоя на 200-хилядната съглашенска армия; въпреки че българският офицер не знаеше команда  „Напред на нож!” и „Напред юнаци!”, а само „След мен на нож!” и „След мен юнаци!; въпреки че нашето дело е право и свято, България бе победена. „Победените са виновни за всичко” – това е максимата на британския премиер Лойд Джордж и особено  „настървения” министър-председател на Франция Клемансо. Ньойският диктат отряза от България половината Кулско, Царибродско и Босилеградско (Западните покрайнини), Струмишко, Западна Тракия – 11 278 кв. км.

А какво очакваше българите по тези земи?

Идва 1919 година. България е разпъната. Според Ньойския договор Западните покрайнини – Царибродско и Босилеградско са придадени на Сърбия. Още неподписан окончателно на 27 ноември 1919 г. договора, сръбска войска влиза в Цариброд.

Майка ми е Цветанка Ангелова, по мъж Цоцоркова, родена в най-българския град – Цариброд на 5 януари 1913 г. Тя ни разказваше, че е било около задушница, когато навлизат сръбски войници на охранени коне, едри, мустакати, с жълти, бляскави каски и пики в ръцете. Гледали сурово и страшно. Над градчето се понесъл вой и писък като на умряло. Малко преди да влязат сърбите, баща й Кръстьо и полк. Константин Георгиев (същият, който вече като генерал през април 1925 г. комунистите убиват, за да съберат на опелото в църквата „Св. Неделя” военния елит и правителството и да ги избият в ужасяващия атентат), напускат заедно с войници от 25-ти пехотен Драгомански полк Цариброд. Падат на колене и целуват за последен път родната земя.

Дядо Кръстьо се установява в Драгоман. Баба Боянка и децата остават в Цариброд. Настъпват тежки дни. Сърбите затварят българското училище. Майка ми е трябвало да постъпи в първо отделение. Вместо това учителките ги събират по няколко и в къщите на светлината на огнището ги учат на българската азбука.

През 1920 г. сръбските власти ги принуждават или да се пишат „прави сърби” или да напускат. Баба ми и децата поемат тежкия път на бежанци. С последна бохчица тръгват за България, оставяйки къща и плодородни земи край река Нишава. Установяват се в Драгоман, а през 1926 г. се преселват в София, в Царибродския квартал. Заживяват бедняшки, споделяйки съдбата на бежанците, прокудени от родното гнездо. В името на българщината!

Oborishte.bg

Сподели с приятели