Панагюрище става център на Априлското въстанието не по случайното стечение на обстоятелствата и воля на историческата съдба, а в резултат на неговото закономерно развитие през Възраждането. Създадено в края на 14 век, селището Панагюрище е с войнугански статут. Привилегиите, които получава за сметка на задълженията си към Османската империя, допринасят за неговото икономическо и духовно развитие. В началото на 19 век Панагюрище е сред едни от най-развитите и богати български селища. Но с участието си във въстанието градът остави името си в националната ни история като символ на решителността, героизма и саможертвата.

И ако ходът на събитията доведе до 20 април 1876 година, то заслугата не е само на неуморната дейност на Апостолите Волов и Бенковски, но и на решаващата роля на местните революционни дейци, сгрупирани около Революционния комитет. Комитетът, на който Бенковски и Волов се опират в съдбоносното дело, в общи линии е основаният от Апостола на свободата Левски през 1870 г., окончателно оформен и заклет през 1871 г. комитет.

В спомените, писани след Освобождението, в устните предания се долавя неповторимото обаяние, което Апостолът е оставил със своето присъствие в града. Найден Дринов, Филип Щърбанов, Тодор Манев, Георги Зафиров, Георги Манев и други се спират на идванията на Левски в Панагюрище, но едва монографията „Левски в панагюрския край” на краеведа Атанас Сугарев, публикувана в „Летопис на панагюрския край”, хвърля обилна светлина върху дейността му в селището.

Близките отношения и симпатиите на Васил Левски с панагюрци съществуват още от легията на Раковски и четата на Панайот Хитов. В публикацията си Атанас Сугарев преразказва случка, записана от Георги Манев – другари с Левски от четата на Панайот Хитов. За това премеждие, случило се по време на действията на четата в Балкана, Васил Левски разказва през 1872 г. при едно от посещенията си в Панагюрище. Левски получил разрешение да отиде до Карлово и се види с майка си и на връщане е станала въпросната среща: „Ако не беше един овчар панагюрец, когато се отделих от четата ни, та отидох в Карлово, когато се завръщах в четата ни, тоя царски овчар панагюрец, като ме видял, че ида отдоле, остави си овцете, посрещна ме и оправи на коя страна да отида, на когото види се, бяха заповядали от четата да пази пътя, благодарение на този родолюбив овчар иначе в града щях да влезя, а куршуме много можеше да ме набият като шарка.”

Целият материал, подготвен от историка Ирина Ботева, може да прочетете в новия брой на вестник „Оборище“, който е вече на пазара.

Oborishte.bg

Сподели с приятели