Децата с увреждания са като всички други, но не винаги се приемат така хуманно от обществото. Често хората се концентрират върху това, че детето изглежда, говори или се държи по-различно от обичайното, а същото това дете е като другите – то обича и иска да бъде обичано и разбирано, може би – има талант, своите мечти, и едва ли би искало първо да виждат увреждането му, а после всичко останало в него. До колко сме толерантни към различните и дискриминирани ли са децата със специални потребности в България, потърсихме мнението на детската психоложка Антоанета Шишкова-Христева. Тя работи с деца от аутистичния спектър, езикови нарушения на развитието, повишена тревожност, ниска самооценка, проблеми в общуването, емоционално-поведенчески или обучителни трудности, както и с родители на деца. Признава, че целта й е да открива и развива потенциала на всяко дете, за да се справя успешно с многобройните предизвикателства, които среща всеки ден.

Антонета Шишкова-Христева по професия е психолог. Има магистърска степен по Детско-юношеска и училищна психология и бакалавърска по „Психология” от Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Работи с деца и младежи до 18 г. и техните семейства в своя частна практика в град Пловдив.

Ето какво сподели тя.

–  Важно е да виждаме първо детето, а после увреждането му – а така ли се случва всъщност?

 Не при всички хора е еднакво. Зависи от собствения им опит в срещите с различни хора, също от влиянието, което е оказало семейството и тяхната лична среда върху възприятията им. Мисля, че повечето хора виждат в цялост – дете с увреждане. Това впечатление не е страшно или осъдително, а реално. Ако има нещо, срещу което можем и трябва да застанем, това е реакцията на хората след това: подръпването на детето си настрани, думи като „Не го гледай, мамо, то е болно.”, собственото изражение на страх.

– Дискриминирани ли са децата със специални потребности в България?

 Да. Силно. И не само децата. Има няколко страни на въпроса. Първата, която е безкрайно очевидна, е физическият достъп на хората с увреждания в обществената среда. Но под понятието „специални потребности” влизат много неща: хронични заболявания, които възпрепятстват редовното посещение на детско заведение или училище, специални образователни потребности, които засягат огромен брой деца, за много от които дори не се знае, че имат някакви затруднения. В практиката си имам случаи на опити да не бъдат приети деца с нетипично развитие в детска градина, да бъдат премествани деца с емоционални и поведененчески проблеми без да се направи и минимален опит да се разбере какъв е проблемът, да не говорим за опит да им се помогне или да се подкрепи семейството. Но има и добри примери. Съществуват детски заведения и училища, които полагат усилия да интегрират всичките си възпитаници и жънат успехи, получават благодарност от родители и удовлетворение от собствените си усилия. Освен в училищен контекст, хората със специални потребности са дискриминирани на почти всички обществени места, това е известно.

– Споделете някои лесни методи, чрез които децата с увреждания могат да се почувстват по-пълноценна част от обществото?

Когато срещнете погледа на което и да е дете, усмихнете му се. Кажете му нещо. Не непременно да му зададете въпрос. Питат ги постоянно как се казват и на колко са години. Редно е първо Вие да се представите. Децата се чувстват част от групата до момента, в който някой не им покаже, че не са. Няма нищо по-различно като метод от това да се отнасяте към тях като към всички други деца.

– Какво ще посъветвате родителите и близките на дете с увреждание – често се случва родителите да се срамуват, да изолират детето си?

 Случва ли се, наистина? Ако е така, това е ужасно. От какво да се срамуват? Може да не си се родил с увреждане, а да го придобиеш по нещастно стечение на обстоятелствата. И тогава ли трябва да се срамуваш?

Какво да ги посъветвам? Първо да обърнат внимание на себе си, на собсвените си чувства, да позволят подкрепа от близки, от приятели. Да потърсят професионален съвет първо за себе си, за да оздравеят в душата си. Едва тогава ще могат да са полезни на детето и на семейството си.

Работили ли сте с деца аутисти – има ли случаи на деца, преодоляли това състояние?

Работила съм и продължавам да работя. Има случай на изключителни подобрения до степен, в която само специалист може да улови останалите аутистични черти или прояви.

– Кои са най-честите поведенчески и емоционални разстройства при децата, с които вие се сблъсквате в практиката си?

 Тревожност. Тя не изглежда точно, както повечето хора си я представят. Дете, което страда от повишена тревожност може да не изглежда свито и притеснено, мълчаливо, тъжно. То може да бъде нападателно, агресивно, опозиционно. Друга много често срещана заявка е непослушанието, непрестанната опозиция и предизвикателство спрямо възрастни и връстници. Такова поведение може да се дължи на различни причини: несигурност в собствените възможности, неудовлетвореност, незрялост, негативен пример от значими за детето хора, емоционален дискомфорт. Но може да бъде и следствие от познавателни трудности (с вниманието, паметта и др.), които не са лесни за разпознаване и често се оставят с години без внимание. Това води до редица неуспехи, което натоварва детето и цялото му семейство.

– Кое е най-пагубното поведение, което уврежда детската психика и за което родителите трябва да са особено бдителни?

Липсата на изразяване на любов и подкрепа е най-непоносимото и вредно поведение за израстващия човек. Възрастният също има такава потребност, нали? Родителите често казват: „Но ние всичко това за тах го правим!” като визират децата си, разбира се. Така е – никой не отрича, че всеки родител се старае и полага огромни усилия в името на детето си. Но не се сещам за много, които някога да са обърнали внимание от какво наистина има нужда тяхното дете в този момент. Всеки миг и всяка година от развитието на детето има своите особености, към които добрият родител е чувствителен и успява да покаже любовта си по начин, който детето да разбере. Ако се налага да поиграе с него на собсвената му игра без да я променя „защото така не се прави” или „защото няма сини дървета, маме”. Ако детето е по-голямо и му се иска лично пространство и временно уединение, да го предостави без да вменява вина.

Често пренасяме собствените си страхове върху децата си без да го осъзнаваме.

– Кои фактори влияят отрицателно върху развитието на общностното чувство у децата?

Отхвърлянето. Всеки човек има дълбоко вкоренена потребност да бъде част от група, да бъде социално същество. Но реакцията на околните може да бъде негативна: с жест, с дума, с поведение да ти покажат, че не си желан сред тях, че се страхуват от теб, че не те разбират. Ако имаш подобен ранен опит, вероятността да демонстрираш същото поведение ти самия, е значителна.

– Кои са най-големите страхове на децата?

Да не ги изоставят. Във всякакъв смисъл – и физически да не се отделят твърде рано от родителите, и емоционално – към тях да няма интерес и подкрепа.

Други страхове са свързани с успеха им и оценката на околните – учители връстници, значими възрастни, приемането им от средата.

Има и страхове, които са следствие от самото съзряване: появяват се в определен период и са нормална част от развитието на детето поради все по-голямото му разбиране на света и случващото се около него. Такива са страховете от тъмното, от непознати, от отвличане (този страх възрастните често го засилват с истории като Торбалан и еди-кой-си, „на когото ще те дам, ако не слушаш”), от болести, от смъртта.

Ако искате да зададете въпрос към Антоанета Шишкова, може да посетите сайта: http://psiholog.alle.bg/.

Oborishte.bg

Сподели с приятели