На днешния ден Българската православна църква чества паметта на видния възрожденец и народен будител Врачанския епископ Софроний, канонизиран за светец през 1964 г.
Сведения за неговия живот се съдържат в автобиографичната му творба „Житие и страдание грешнаго Софрония“. „Житието“ е приемано от съвременните историци като литературен шедьовър и ценен исторически извор за епохата на Възраждането. То е написано на говорим български език с църковно славянски примеси и допринася за развитието на новобългарската литература и формирането на новобългарския език през XIX в.
Стойко Владиславов, приел по-късно името Софроний Врачански, е роден в Котел на 11 март 1739 г. в заможно джелепско семейство. Учил в килийното училище на родния си град с „голямое прилежание и остроумие“. Останал сирак на 11-годишна възраст, изпитал неволите на живота, той израства като надарен и образован младеж.
На 1 септември 1762 г. Стойко Владиславов е ръкоположен за свещеник в родния си град. В „Житието“ си той е оставил интересни сведения за духовната атмосфера в края на 18 в., когато неграмотността се е ширела и сред свещеници и архиереи: „Ала като знаях мало да чету, другия свещенници ненавидяха ме, почто они вси на то време бяха орачи и от безумная младост моя не хочах да им ся покорявам, като бяха тако прости и неучени. А они мя наваждаха на архиерея и колико мя крати аргосва, и ненавидеше мя. И имаше архиерей протосингеля, грека неученнаго и некнижнаго – он мя много ненавидеше. Понеже то ест вещ природна: учен человек ученнаго люби и прост – простаго, и пиян – пияннаго“.

Воден от вродената си любов към знанието, младият свещеник Стойко захванал перото и преписвал ръкописи. Особено значение за неговото духовно развитие имала срещата му с преп. Паисий Хилендарски през 1765 г. Известно е, че котленският свещеник Стойко Владиславов е направил един от първите преписи на Паисиевата „История Славяноболгарская“. Под нейно влияние той се обрича на просвета и цели 20 години учи котленските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители, с които и след килийните уроци поддържа живи връзки, доставяйки им книги и требници.

След като овдовял, той приел монашеско пострижение с името (йеромонах) Софроний и към средата на 70-те години на 18 в. заминава за Атон, където издирвал допълнителни сведения за българската история. След завръщането си от Света гора преживял множество изпитания, заради просветно-патриотичната си дейност е бил гонен от турците и от гръцкия владика.

През 1794 г. йеромонах Софроний е ръкоположен за епископ на Врачанска епархия, която като център на размирици и кърджалийски опустошения, е била отбягвана от гръцките духовници. Той пристига във Враца и въпреки размириците разгърнал активна просветителска дейност в селищата от своята епархия, проповядвал на роден език, а селяните, не чували дотогава проповеди на родния си език, го приемат, както той сам свидетелства „като едного философа“. От 1800 до 1803 г. еп.  Софроний бил принуден от Осман Пазвантоглу да остане във Видин, тъй като Патриаршията отказвала да назначи предлагания от Пазвантоглу гръцки духовник Калиник. През юни 1803 г. еп. Софроний Врачански бил освободен от Видин и заминал за Крайова. След известно колебание, дали да се завърне във Враца или да остане във Влашко, се установил в Букурещ, където останал до края на живота си (1813 г.).

В края на 18 в. св. Софроний Врачански се очертал като един от най-талантливите и активни книжовници в българските земи. Oсвен двата преписа на Паисиевата „История“ (1765 г. и 1781 г.) той изготвил и няколко църковно-религиозни ръкописа. През 1802 г. по време на принудителния си престой във Видин успял да изготви два обемисти сборника с църковни слова и поучения, преведени от гръцки език. През 1806 г. в Римник издал първата печатна книга на новобългарски език „Кириакодромион, сиреч Неделник“, станала по-късно популярна сред народа с името „Софроние“. Успоредно с книжовните си занимания св. Софроний разгърнал в Букурещ и активна политическа дейност.

Под негово ръководство в столицата на Влашко се обособил емигрантски политически кръг, който се заел с разрешаване на българския политически въпрос. С Букурещкия кръг се свързва организирането на първата дипломатическа мисия на българите през 19 в. През Руско-турската война (1806-1812 г.) св. Софроний установил връзка с командването на руските войски. Руското командване го приело за официален представител на целия български народ. С негово съдействие се формирал през 1810 г. боен отряд, наречен „Болгарское земское войско“, който участвал във войната и се отличил особено при щурма на Силистра. След приключване на войната св. Софроний се грижил за българските бежанци, напуснали България заедно с изтеглящите се руски войски. В напреднала възраст се оттеглил в неизвестен румънски манастир в околностите на Букурещ. Последните вести за него са от 1813 г. Предполага се, че това е и годината на неговата смърт.

Oborishte.bg

Сподели с приятели