Педагогическият екип от СОУ „Нешо Бончев“ излезе с отворено писмо относно “Проект за наредба за приобщаващо образование”
Педагогическият екип от СОУ „Нешо Бончев“ излезе с отворено писмо по повод “Проект за наредба за приобщаващо образование”. Писмото е изпратено и до Министерството на образованието и науката, а педагозите се надяват да получат отговор от просветното ведомство. Ето пълния текст на писмото:
„Ние, учителите, вечно вярващи по донкихотовски, погледнахме за сетен път напред. Очаквахме Новото, защото имаме нужда от промяна. Ето защо преди старта на учебната година се заехме, разбира се с надежда, да проучим новите документи в системата на народната просвета. И останахме слабо казано изумени, усещайки, че край нас преминава „нещо”, което в крайна сметка се оказва „нищо”, въпреки че е многословно, с претенции за изчерпателност – Проект на наредба за приобщаващото образование.
Винаги сме смятали, че безсмисленото редене на членове и алинеи в един закон, сътворен от неуморните чиновнически глави, има някакъв лимит. Уви, когато човек чете алинеите в новите наредби, се убеждава, че и в това отношение човешките възможности са неограничени.
Може би някои смятат, че трябва да сме горди от факта, че ни се вменяват допълнителни отговорности, присъщи за институции от ранга на социални отдели и центрове, които и в момента изискват безброй отчети и писма за направеното от нас в училище. Не, не сме горди, а притеснени. Защото сме учители и основното ни задължение е да учим и възпитаваме децата. Наредбата дава подробни инструкции как ни се отнема то.
Ако тръгнеш да четеш това необичайно творение, трябва да си много упорит, защото то е изтъкано от ненужни повторения, объркваща обстоятелственост и неточност. Инициира се една тенденция за въвеждане на нови понятия, с които се назовават вече познати явления, документи и длъжности. Сякаш работата ни ще бъде по-ползотворна, ако използваме термините „рамка на оценка”, „координатор”, „кризисна интервенция”.
Стандарт № 12 за приобщаващото образование определя каква обща и допълнителна подкрепа трябва да получат в училище учениците със специални образователни потребности; тези, застрашени да отпаднат от училище; невладеещите български език, както и тези със затруднения в обучението; децата, които не получават подкрепа от семейството си; учениците, подложени на тормоз; учениците с изявени дарби; учениците с проблемно поведение. С това сме съгласни. В училищата и в момента действат изградени комисии за подкрепа на ученици със СОП, комисии за работа с ученици с противообществени прояви, учителите провеждат системно и по график допълнителна работа с изоставащи ученици, готвят безвъзмездно ученици за олимпиади, състезания и др. И днес директорите награждават, според възможностите на училището, своите изявени възпитаници.
Само че, според новия документ, не бива всичко да свършва дотук. Истинско безумие е идеята за всеки един ученик и конкретен случай да бъдат създадени екипи от учители и специалисти, които да правят оценка на потребностите за личностно развитие, да създават графици, да изготвят планове за действие и индивидуални образователни програми, да правят анализи и отчети. Или, най-простичко казано, във всеки клас ще има най-малко по 4-5 екипа – за ученици със СОП, за надарени ученици, за ученици с девиантно поведение и т.н. Служителите, писали наредбата, не са отчели, че освен ангажирането с няколко ученици с девиантно поведение, трябва да се ангажираме с много други. С този проект силите ни ще са свършили с писането и документирането на дейностите с учениците под средно ниво и няма да остане творческа енергия за останалите. Затова се питаме кога ще учим децата, кога ще се самоусъвършенстваме и подготвяме уроците си, за да бъдем в крак с времето и изискванията му. А директорите сигурно ще попитат по колко заповеди на ден трябва да издават за новосформираните екипи и кой ще осигури нужните средства за специалистите, посочени в наредбата – ресурсен учител, логопед, психолог и др.
Качественото прилагане на този стандарт налага привличането на допълнителни човешки ресурси. Ние вече отдавна изпитваме нужда от учители и се примиряваме с какви ли не дипломирани кадри, без мотивация, знания и основни умения за работа в училище. Откъде ще намерим тези педагогически и непедагогически специалисти и за какви заплати? Как ще привлечем млади учители, като с цялата тази бумащина и вменени „нови” отговорности, ние предварително ги демотивираме. Освен в ролята на „ледоразбивач”, учителят трябва да изпълнява и задълженията на социалния работник, администратор, секретар и какво ли още не. Ако искаме добре работещи учители, нека им оставим време за творчество.
В наредбата трябва да се даде много повече яснота за начина, по който протича процеса на приобщаване, неговия смисъл и ефекти за всички деца в класната стая. Нужна е ясна методика и план на работа, конкретни материали, с които да работят учителите, ясни и конкретни подходи и методи за работа.
Най-шокиращото е задължението да бъде писан план за действие за всеки ученик. Добре, че нашите ученици не четат наредбите. Обидно е, че на децата ни се гледа като на стихийно бедствие, за което трябва да се вземат бързи мерки. Само при природен катаклизъм разумните хора правят план за действие. Времето, използвано за този писмен акт, бихме подарили на малкия човек, който е поверен в ръцете ни. Та нима нашите велики възрожденски учители, които са давали сърце и душа за просветата, не са достойни за възхищение, нима не са имали успехи в образователното дело, макар и без план за действие. Те са писали книги, проповядвали са идеи, изработвали са учебни пособия. Днес ние, учителите, често сме поставени в ситуацията да се гърчим от срам, било за лошо написаните от някого учебници, било за необмислени идеи, които трябва да проповядваме.
Ние сме изпълнителни, по-скоро послушни, рядко имаме въпроси, тъй като за разлика от нашите ученици на нас няма кой да ни отговори. Но все пак ще попитаме: „Защо МОН не създаде план за действие, за да бъдат готови в срок учебниците по новата учебна програма? Защо не бяха създадени екипи, които да разгледат обстойно всеки член от наредбата, съвместно с учителите от страната? Защо не бяха апробирани идеите в новите проекти?”
Въпросите задаваме с последна надежда да бъдем чути. Въпреки всичко пак сме готови да се отзовем на училищния звънец и да седнем на мястото си. Пак ще учим учениците си да търсят светлината дори там, където не очакват да я намерят. Ще ги учим, че някъде, някога, през девет планини в десета, ще намерят това, за което са мечтали и са се борили. А наум ще си казваме: „Кой знае…”
Oborishte.bg