Словото на кмета на Община Панагюрище Желязко Гагов от Националния митинг-заря на 1 май по повод 150 години от избухването на Априлското въстание /видео/

Братя и сестри,

Днес стоим под българското небе в дни на памет.

Сто и петдесет години от оня Април, който ни научи как се умира за свобода.

Оня Април, в който Панагюрище се превърна в сълза в очите на народа.

Сълза, която не пада…

А свети…

И осветява най-страшния, но най-скъп български спомен.

Въстанието от 1876-та не избра мълчанието.

То ни даде глас, с който се научихме да пеем и плачем едновременно.

То ни дари достойнство – първо пред себе си и после пред света.

Народното дело възторжено се организира от цвета и младостта на народа ни:

Бенковски – на 33, Каблешков и Бобеков на 25, а Райна Попгеоргиева Футекова, Райна Княгиня – на 20.

Тези светли, умни и смели хора оставиха имена, титли, имоти и семейство, защото вярваха, че истинският человек е този, който се грижи по-малко за себе си, а повече за народа си. А който няма богатства – ще раздава душата си.

Тези, същите, разбиха страха с гърмежа на черешовите топове от Маньово бърдо.

Тук пендари и сърпове ставаха оръжие. Забравени останаха нивите, затворени дюкяните, а църквите даваха вяра.

Защото въстанието беше народна работа и вяра.

Но и предателство.

За да си спомним героите, но и оня Ненко от Балдьово, и черния му доклад пред пловдивския турски управител. 

После – погром и черни бесилки. Земя, попила викове, сълзи и огън. И миризмата на кръв и на пепел.

Масови гробове. Без опело.

И редицата от храбри младежи, които полагали глава на дръвника на Спасовден, гледайки към палачите си със свободния вик: „Сечи и тая, аго!“.

Така те сами сътворили мъченическия си венец и пак сами го поставили върху отсечените си глави.

За да научи светът за непримиримия български дух. За да научат всички, че тогава в Април и Май 1876 – тези, които умираха –

бяха по-живи от онези, които убиваха…

Историята ни е разказвана много пъти. Но дали я разбрахме?! Разбрахме ли, че свободата ни се роди от тази най-дълбока българската рана.

И че ако забравим болката от тази рана, сме готови за ново робство.

Защото днес светът пак се опитва да говори на езика на страха.

С войни и безпилотни сенки в небето. Машини без лице, които чертаят нови граници от страх.
Налагат ни да избираме между страната на победителя и страната на победения – избор, който не ни носи мир.

А тук —

В България,

традициите се ронят като изсъхнало дърво…
Чедата ни си тръгват с куфари по-тежки от корена

кой по принуда,
кой по мечта.

И майките със затихнали погледи гледат към празните столове около масите и тихо се молят:

Дано и това лято си дойдат…“

Не разбрахме ли, че тук законът стана пожелателен.
Не разбрахме ли, че пътищата ни, вместо да водят към бъдеще, отнемат животи.

Че засадихме градините със стъкло, вместо да дават хляб на народа ни.
Не разбрахме ли, превърнахме Републиката на апостолите, на въстаниците в нещо грозно и сиво.

Като че ли започнахме да разбираме и надеждата престана да бъде сянка, и се превърна в пламък, който се разгорява все повече.

Така че, убеден съм, заедно ще направим успешен дом на общността ни.

За да дадем нужната грижа на мечтите си. И на децата си.

    А вие, деца,

погледнете портретите на героите, научете имената им, вземете техния пример!

Намерете кътче в сърцето си за техния завет и го предавайте и към Вашите наследници!

За да я има паметта, за да я има България!

Да живее българският дух!

Да живей България!

Източник: Община Панагюрище

Снимки и видео: Медиен Център Оборище

Oborishte.bg

Сподели с приятелиShare on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Pin on PinterestShare on LinkedIn