Стихът е нейната изповед. Той успокоява душата й. Ражда се по време на любовта и когато любовта си отиде. Тогава ръката на Десислава Шишкова започва да пише. Младата дама от Панагюрище не е част от поетичната гилдия, не се натрапва, не търси признание на всяка цена, но мечтае да издаде стихосбирка, която да приюти нейните поетични изживявания, писани през последните десет години. Трийсетината й стихотворения са преди всичко плод на изживяна, изстрадана любов. В поезията е и болката от разделите, от несподелените чувства, от разминаването на емоциите, от неоправданото доверие или очакване.
Десислава усеща поезията като буца в гърлото, като носталгия, любовна мъка, все чувства, които са я поразили в даден момент. Иска й се те да не останат само спомени, а да оживеят в още неиздадената й книга.
Както повечето хора и Десислава се сблъсква с черупките на грубия материализъм, но остихотворената надежда, която носи й прошепва, че реалното не е само в света, но и оттатък него…Казано с нейни думи, реалността   е „блянове, жар, провал и мечти. Проява на слабост, проява на гняв, проява на злоба и даже лъжи. Различни копнежи, различни щети…От хора до хора животът мълчи. Изкачваш се малко по малко, само върхът ни крепи. Колко е ненужно всичко, нали? Забравяме, че сцената и без нас ще продължи.”.

Oborishte.bg

Сподели с приятели