Симеон Велков Белишки е роден в Панагюрище на 11 април 1885 г. Получава начално образование в родния си град. Според някои източници семейството му заминава за Пловдив, а скоро след това остава сирак. Според други – родителите му умират и след това той се премества в Пловдив, където се справя сам с несгодите на живота. Продава вестници и печена царевица около моста на река Марица, а понякога – лови риба, която разменя вечер за парче хляб. Въпреки всички тези трудности и недоимък, той запазва своя бодър дух.

Не забравя и мечтата си да стане художник. Наклонности в тази сфера проявява още в ранна детска възраст. Не след дълго съдбата му се усмихва в лицето на Д. Самоковлиев – племеник на Захари Зограф, пловдивски богаташ и поклонник на изкуството. През 1905 г. той изпраща Велков в Държавното рисувално училище в София (дн. Национална художествена академия), където да доразвие своята дарба като за известно време му осигурява издръжка. Скоро младежът оправдава очакванията на покровителя си. Под вещото ръководство на видните художници и педагози проф. Иван Мърквичка и проф. Петко Клисуров, той напредва в процеса на обучение и през учебната 1909-1910 г. спечелва редица награди в конкурси по живопис и рисуване. През 1915 г. преподавателският съвет на Държавното художествено индустриално училище го предлага на Министерството на народното просвещение за асистент.

По време на Балканските войни участва в боевете при Люле Бургас като подпоручик – командир на взвод. От тези му преживявания е вдъхновена картината „Опълченци” или „Чичовци”. Вече добил необходимата борческа закалка, какво по-естествено от това да се включи и в Първата световна война.

Картините „Пейзаж от с. Манастирче, Македония”, „На чешмата от с. Витолища, Македония” са от този период. Ролята му на военен художник не трае дълго, тъй като попада в плен и е освободен чак през 1920 г.

Въпреки че рисува на предните позиции на фронтовите линии по време на военните конфликти, Симеон Велков не може да си отговори на въпроса – защо хората трябва да умират. Затова приема „линията за отразяване на войната без екзалтация”. „Доближава се до идейната насоченост, която издига в култ съдбата на обикновения селянин, облечен във войнишки шинел – без фелдфебелски възторг и фалшив патос, без монархически особи и генерали в бляскави мундири, в пози на победители”. Това отразява и най-известната картина на Симеон Велков – „Завоят на Черна”. И тук няма „никаква героизация и никакви театрално-драматични ефекти”.

Други негови платна, носещи белезите на историческата живопис са „Бежанци”, „Бой при Куманово”, „Боят на руските войски при Свищов през 1877 г.”.

След войните за национално обединение животът му е свързан отново с изкуството. Известно време учителства в градовете Асеновград и Пловдив. През 1926 г. след като се справя блестящо с конкурса в Художествената академия, той започва работа като преподавател там. За по-малко от едно десетилетие преминава през научната степен „доцент” и става „професор”.

С особеностите си на рисунъка и техниката, които използва с последователност и без отклонение, панагюрския творец, е разпознаваем от изкуствоведи и ценители. Илюстрациите с туш, които прави за редица исторически учебници и съчинения към издателство „Хр. Г. Данов” и към издателството на Ал. Паскалев, са белязани с „добросърдечна точност и голяма сръчност, с енергичен щрих и пределна четливост”. В близо двадесет годишната си преподавателска дейност (1926-1946) в Художествената академия изисква подобен подход от своите студенти, като държи на „здрава дисциплина на учебния процес”.

Освен като майстор на баталната живопис, Симеон Велков се развива и като добър портретист. Известни са ни портретът на Г. Костов, портретът, посветен на видния наш художник Никола Танев. А също така и два женски портрета – „Дамски портрет” и „Портрет на Ана С.”. И в двата случая убедително са представени образите, особено на Ана С., където е разкрит като „властна и капризна жена от средата на заможната буржоазия”.

Симеон Велков доживява до дълбока старост, 78 години, като завършва земния си път на 10 септември 1963 г. в град София. Още приживе (1951 г.) е удостоен със званието „Заслужил художник”. През целия си живот поддържа връзки с родния си град. Участвал е в ръководството на комитета „Бележити панагюрци и Панагюрско”.

По-голяма част от творбите му се намират във Военно-историческия музей в София, в Софийска градска художествена галерия, в галериите в Пловдив, Габрово, Стражица и др.

Петя Маноилова – уредник, етнограф в Исторически музей-Панагюрище

Oborishte.bg

Сподели с приятели